Ако Белград ми се е сторил затворен, Нови Сад – спокоен и гостоприемен, Сараево – романтичен, а Мостар – драматичен, то сега ме очаква място – изненада, което не мога да опиша с една дума. Сменяме държавите и от Босна и Херцеговина навлизаме в Черна гора – една република, чиято независимост е едва от няколко години. Разликата в стандарта на живот тук е осезаема. Една босненска марка автоматично се превръща в едно евро, чиято гарантирана стабилност улеснява елитните посетители, които пристигат в републиката обикновено на борда на скъпите си яхти. Този оазис за испански, италиански и предимно руски богаташи е все още неизвестна дестинация за масовия турист. В Черна Гора влизаме по един доста интересен начин. Срещу 15 евро на човек двама местни жители от Требине – малко босненско градче на границата, се съгласяват да ни откарат с автомобилите си. По този начин стигаме до Пераст – курортно селце в Черна гора, което се намира на няколко километра от защитения от ЮНЕСКО град Котор. Перест е скрит в Которския залив на Адриатическо море.
Вече се е стъмнило, когато спираме пред старинен манастир във венециански стил, пред който са подредени живописни едри палми и старинни бюстове на неизвестни за нас герои и светци. От другата страна на пътя, само на една крачка от мантинелата, е морето, което се полюшва кротко от вятъра. Не съм очаквала толкова забележителна климатична промяна и не съм си и представяла, че от височината на стръмни скалисти планини, ще се озова почти за миг на нивото на морското равнище! Тук е лесно да ти се завие свят, защото и влажността на въздуха е много висока. Точно до манастира, до малки каменни стълбички е скрита старинната къща, в която отсядаме само срещу 8 евро на нощ, каквито са цените малко преди летния сезон.
Собственичката е черногорка, която говори единствено сръбски. Тя живее с двете си дъщери и внучката си в едно типично женско царство. Но по-интересното, лично за мен е, че единственият чужд език, който се говори в този дом, не е английският, а италианският, който очевидно е на особена почит. В къщата се влиза през градина с удивително зелени растения и каменна ограда, а вратата представлява едно единствено спускащо се стъкло и очевидно не се заключва. На следващата сутрин, след дълбок сън в старовремските стаички на втория етаж, решаваме, че е време да разгледаме околността. В Перест няма какво друго да се види, освен венецианския манастир, кацнал на островче в средата на залива. Но зад запазения зад бяла каменна стена Котор, който блести от изсипалия се през нощта проливен дъжд, атмосферата е изключителна. Всичко тук е застинало във времето, когато Венеция е представлявала голяма търговска и културна сила и е създавала десетки градчета по свой модел.
Которският залив е заобиколен със стръмни скали, които се спускат директно в искрящата вода. Ако човек се вгледа внимателно в тях, ще забележи дълга каменна стена, която някога е скривала непристъпна крепост. На безлюдното малко пристанище дремят скъпи яхти. Дали в следващия момент няма да изскочи някой рицар сред камъните, мъха по сградите и каналите в Стария град? Въпреки интересната архитектура обаче, аз си казвам наум: „Не бих могла да живея сред такава влага!” На всичкото отгоре отново започва да вали, затова се скриваме в случайно избрана бирария.
Макар и да съм забравила за миг, че съм на Балканите, манталитетът на черногорците и тяхното поведение бързо ми напомнят това. На бара на заведението се запознаваме с Марко, който на добър английски заявява, че тази вечер ще бъдем негови специални гости. След това донася огромно количество ядене – бял домашен хляб, сирене, вкусен салам и подправка, която много прилича на чубрица. „Знаете ли, аз всъщност имам повод да черпя” – заявява внезапно той. „Утре отивам в затвора за най-лошото престъпление на света!” Дали под въздействието на алкохола, дали защото знае, че надали ще ни види повече, Марко споделя, че в бурна свада, е наръгал с нож смъртоносно някакъв албанец. Няма как да успокоим съвестта на черногореца, затова просто съпричастно вдигаме наздравица за последните му дни на свобода…
