Спомени

Рисунката е авторска. All rights reserved. Copyright © 2012

1.

Привличат ме спомени,

бледи светлини бетонни.

Прошепват: “Я, ела при нас…”

Затичвам се, за да съм с тях,

 

но неочаквано се свличам.

 

Разголен корен ме е сграбчил

и колената ми разсича

калта на Дни: дечица диви,

разпръснали омръзнали играчки

 

по пода на света щастлив:

 

- очи от кукли ококорени;

- автомобилчета с врати изкормени;

- от LEGO без глави човечета;

- флумастери засъхнали, отворени;

- от пъзели загадъчни парчета.

 

2.

Под корена мъчително приклещена,

напъвам мускули до спазми.

О, Дни обсебващи, дечица бесни,

препускащи и невъзпитани!

 

Деца безчувствени и празни!

 

Деца нахални със лица обидни!

Веднага престанете да се гоните!

Не ме познавате, защо ме дразните?

Разбитите ми колена се ронят

на парчета…

 

3.

Но корена разчупвам –  ето!

СВОБОДНА СЪМ

ПРИ СПОМЕНИТЕ СИ да ИДА… 

УРА!

Ръцете на църквата

Посвещение:

на онези, които вярват сляпо на институциите.

На онези, които се преструват, че не знаят истината.

На онези, които предпочитат да страдат, пред това да се радват.

Специален поздрав за премиера Бойко Борисов,

който играе ролята на потресен от броя на агентите в институцията БПЦ.

Лесно е да играеш потресен, когато от теб се очаква да бъдеш такъв.

Стихотворението е писано преди няколко години и беше публикувано тук.

Уточнение: изключвам хората, които прегръщат религията с чистотата на сърцата си.

***

Антени проклети са ръцете на църквата!

Бледи владики чакат Великден,

бедни със устни увиснали,

раменете превили съвсем

пред страстите кървави – къркат.

Главите – приведени,

косите – проскубани:

…я да видим кои се страхуват от Пъкъла…

Хей, във него сте точно, хора, набутани,

И ада градите със своята мъка!

2007

П-О-Ч-И-В-К–А

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Сред боботещия водопад от хора

спирам своя слух раздразнен.

Паля свещ от пчелен восък

и започвам личен празник.

 

И изчезват много скоро

сенките – съветите напразни

и досадната тревога.

И денят – ошмулен, мазен,

 

този работлив, но все прецакан

странник, този мокър котарак,

натрапник – изтърколва във ума ми

ясна, силна, точна дума.

 

Ще я споделя с усмивка:

“П-О-Ч-И-В-К-А”…

 

Раздяла

Реших на езерото огледално

за своята раздяла да разкажа.

 

От слънцето лъчи кристални

зелената гора пробиха,

направиха ми стол, на него седнах

и лилиите водни разцъфтяха,

 

и жабките замлъкнаха от страх.

Започнах да разказвам на водата,

но ме прекъсна езерната тишина,

защото езерото е око, което

 

раздялата не може да приеме,

но може ли да е око, ако

не плуват никакви сълзи във него?

Не чува езерото и не вижда!

 

А аз реших да споделя

със него точно силната си мъка,

раздялата реших, че мога да удавя

в дълбоката вода. Не мога!

 

Раздялата не мога да удавя!

 

*Рисунката е авторска. All rights reversed ©