Сред боботещия водопад от хора
спирам своя слух раздразнен.
Паля свещ от пчелен восък
и започвам личен празник.
И изчезват много скоро
сенките – съветите напразни
и досадната тревога.
И денят – ошмулен, мазен,
този работлив, но все прецакан
странник, този мокър котарак,
натрапник – изтърколва във ума ми
ясна, силна, точна дума.
Ще я споделя с усмивка:
“П-О-Ч-И-В-К-А”…
18.01.2012 at 14:20
Много приятно стихотворение! Ще си го сложа на десктопа в офиса, за да ме подсеща за почивка