Черната пума (разказ)


640px-JaguarWikipedia

1.

Официално потвърдихме пред полицията, че със съпругата ми сме разбрали за смъртта на Анна от нейния приятел, с когото живееха заедно. Тя му се обадила, за да му съобщи, че се прибира. Не се прибрала.

Той звънна на домашния телефон посред нощ.

Катастрофата станала около 23 часа. Моторът на Анка се ударил в стълб на кръстовището на два булеварда, малко след като тя потеглила.

Мислехме, че е нещастен случай до следващата сутрин, когато полицията съобщи, че моторът на дъщеря ни е бил взривен дистанционно. А после го чухме и по новините.

2.

Когато тежката завеса се спусна над дома ни, със съпругата ми се опитахме да се скрием зад нея, да я издърпаме, да легнем и да се завием с нея, но единственото, което успяхме да направим, беше да използваме крайчицата й, за да бършем сълзите си.

Не ни разрешиха да се натъгуваме на спокойствие. Десетки хора ни вадеха от кладенеца на мъката. Същият този свят, който приживе Анна беше критикувала толкова пъти в текстовете си, чиято същност беше разкривала хладнокръвно в репортажите си, се скупчи около нас с въпроси, твърдения, хипотези.

Месеци наред пред очите ни стоя черният мотор, понесъл крехката фигура на единственото ни дете в неизвестна посока и това се превърна в най-важната картина на земята. Анка лети някъде напред, ние я гледаме с насълзени очи как се отдалечава и колкото и да бързаме да я настигнем – не успяваме.

3.

На погребението й имаше стотици фигури в черно – никога не съм очаквал, че моята Ан, рязка, чепата и донякъде интровертна като мен – познава толкова хора. А може би те я познаваха, но откъде… кога?

Като в някакъв режисиран сериал пред мен минаваха лицата на известни от малкия екран личности, на водещи от предавания по телевизията. Анна работеше някога с тях в една национална телевизия, но не очаквах, че тези нейни колеги са й толкова близки, че ще присъстват тук и ще поднасят съболезнованията на мен и съпругата ми, с погледи, скрити иззад тъмни очила. Всичките сериозни, всичките подтиснати.

Няколко чужденци от медията, за която Анна работеше последно, се здрависаха с мен и съпругата ми, навели уважително глави.

Съболезнования ни поднесе и мъж със скъп костюм и златна игла на вратовръзката. Той беше обграден от млади, гладко избръснати момчета със слушалки. Президентът.

Беше пожелал да изнесе кратка реч пред събралите се. Говори за свободата на словото и генерално за свободата. Обърна към мен и жена ми и с ръка на сърцето напомни онова, което, както той каза, е публична тайна, а именно, че и той самият е губил дете, така че знае как се чувстваме и е силно съпричастен с мъката ни.

В телевизионна емисия вечерта предадоха репортаж от погребението. С глас зад кадър представиха Анна като разследващ журналист-единак, отдаден на професията. Стори ми се, че изграждат ореол около нейната личност, защото наблегнаха на това, че е отказала да бъде „черна овца“ в стадото и че всъщност никога не е можела изобщо да седи в стадо. Гласът зад кадър патетично обясни, че рано или късно „нямаше да й простят, че взема плячката, преди вълците още да са достигнали до нея“. От репортажа ставаше ясно, че приживе моята дъщеря е успяла да се изкачи високо в хранителната верига. А аз нямах представа как.

Не се е метнала на мен.

Тъгата ми се смеси с респект и най-после почувствах гняв срещу всичко, срещу което тя се гневеше. За първи път в живота си се усетих силно впечатлен от работата й и донякъде се почувствах горд от същността на онова, което тя представляваше. Силно съжалих, че не съм проумявал нейните качества по-рано.

4.

Мъката има загадъчно предимство: прави ни внимателни към онова, на което иначе, при незасегнат от чувствата ум, не бихме обърнали внимание – обикновено заради убежденията си.

Месеци след трагедията се зачетох в индиански хороскоп в интернет – четиво, което при други обстоятелства, не бих отворил. Впечатли ме изречение, което записах с химикалка в тефтера си:

„Пумата е символ на лечението – заздравяване на душевните рани“.

Неизвестно откъде, горе-долу по същото време, ми попадна хартиено календарче с изображението на черна пантера. Приех го като илюстрация на прочетеното, без да разсъждавам върху разликата между черни пантери, ягуари, тигри и черни пуми и без да осъзнавам основното: снимки на черни пуми няма, защото такива животни не съществуват, докато черни пантери, ягуари и дори тигри все още се намират. Може би някога, преди стотици години, на земята е имало черни пуми, но са изчезнали.

Поставих календарчето с пантерата върху вратата на хладилника, затиснато под магнит. Гледах го и си мислех:

„Колко потайна е черната пума! Колко е самостоятелна! Тя може да избяга от всяко нещастие. Черната пума може да гледа презрително (но винаги сериозно) на всяка трагедия. Тя може да удари с лапа неприятностите, може да ги захапе, все едно си играе с малко зайче, а може и да ги прескочи… Тя може да убие непрежалимото и да се превърне в Царица на живота“.

Унесен в мислите си, неминуемо си представях как моята черна пума се надпреварва с черния мотор на дъщеря ми. Моторът изпреварваше тичащата котка, профучаваше край нея и заминаваше в неизвестна посока, докато бързото животно се задъхваше в прахта, вдигната от гумите по песъчливия път.

5.

Започнаха разследване за предумишлено убийство. Имаше въпроси, на които трябваше да отговаряме. Звъняха журналисти, които поднасяха съболезнования, казваха: „Смъртта й е непростима“. Обади се и едно момче – журналист от малък крайморски град, който разказа, че се познавал с нашата дъщеря. Той самият бил пребит с железни пръти преди около година, заради това че се занимавал с разкрития на финансовите злоупотреби в общината. Поздрави ни, че сме възпитали „такъв честен човек, прекрасна жена, доблестен журналист“.

В сериозните издания се писа малко за работата на Анна. Най-активно се занимаваха с нея жълтите вестници. През първата седмица всеки ден излизаха с нейна снимка на първа страница, преливаше от статии за „убитата журналистка“, писаха и за нас, че сме „смазани от мъка“.

Използваха основно снимката с мотора, която тя си направи, когато го купи. Искаше да е бърза в придвижването, също и заради работата си в чуждестранната медия, а коли не обичаше. Шегуваше се, че колите ги палят или повреждат – както запалиха автомобила на нейна колежка от телевизията заради репортаж. На друга журналистка бяха забивали брадви в предния капак.

Първата седмица жълтите медии пускаха най-разнообразни и противоречащи си версии защо Анна е била убита. Във всичките неминуемо присъстваше ту името на известен мафиот, ту на някое лице от бившата Държавна сигурност. Забъркаха я в разследване на фалирала банка. Излезе и че е разследвала политическото убийство на бивш министър-председател. Писаха дори, че Анна имала „спонсор“, който й осигурявал информация в замяна на досещате-се.

Усещането, което създаваха тези статии беше, че тя е „сгазила лука“ и е виновна за смъртта си. Защото се е замесила с руската мафия, защото е вземала наркотици, за да издържи на стреса, защото е изневерявала на приятеля си, защото се е намесила в разследване на трафик на бежанци. Защото не е обърнала внимание на предупрежденията, които са й били отправяни многократно: анонимни писма, телефонни заплахи… Защото заради работата си не е имала време да роди деца, защото е била красива и са я застигнали уроки, защото не е носела заешко краче на врата си, защото не е имала червен конец на ръката си…

Междувременно чуждестранният сайт, който й плащаше заплатата у нас, пусна информация за последното й разследване, което не беше довършено и в него нямаше доказателства, само хипотези.

В последните си дни Анна се ровила в схема за оръжейните доставки за Сирия и Ирак от българските оръжейни заводи. Според сайта, тя работела над разследване за нелегалния износ на оръжие, което било използвано не само за въоръжение на сирийската опозиция, но и за въоръжаване на клетки на джихадисти и терористи на Ислямска държава в Европа.

6.

Поканиха ме да участвам в най-гледаното телевизионно шоу в ефира.

– …Дъщеря ти правеше смели разследвания за контрабандата на цигари към Близкия изток, пишеше за злоупотребите на средства при изграждането на магистрали и пътища, последното й разследване беше посветено на износа на оръжия за джихадисти. Твърди се, че именно заради тази последна тема тя намери смъртта си. Големият отзвук след жестокото й убийство накара държавата да инициира проверки в оръжейните заводи и търговците. Първо искам да те попитам: ти знаеше ли, че Анна се занимава с опасни теми?

През цялото време, докато водещият на телевизонното шоу ми говореше на „ти“, не можех да спра да отчитам с натрапчиво постоянство, че столът му е поставен нарочно на подиум, за да е по-високо от моя. Той се привеждаше към мен, за да ме предразположи, но поведението му ми изглеждаше излишно агресивно. Осъзнах, че се опитва да е мил, но не може да си позволи да излезе от ролята си на строг и справедлив – роля, която му беше донесла огромна популярност.

Но неговото поведение, заедно с клаустрофобично тясното студио, което на екран изглеждаше тройно по-голямо, и заедно с публиката, която усещах, че ме гледа вторачено иззад прожекторите, ме караше да се чувствам крайно неудобно.

Отговорих, че дъщеря ми винаги е вършила онова, което смята за правилно и за етично, предвид професията си. Казах, с доколкото мога по-равен и спокоен тон, че я уважавам за това и винаги ще се гордея с нея. Гласът ми обаче ми изневеряваше и трепереше.

– И все пак не може да не си подозирал, че нещо ще й се случи? Когато е купила мотора си, тя ти е казала, цитирам: „Колите са по-опасни: палят ги, забиват брадви в тях…“.

– Тя харесваше моторите, това го е наследила от мен. Докато бях млад и докато тя растеше, аз също имах мотор и карах. Това й е повлияло.

– И все пак как така „Колите са по-опасни“, след като е известно, че моторите са най-опасните превозни средства по пътища? Ти не направи ли нещо, за да я убедиш, че моторите са опасни? – попита водещият, а аз не можех да повярвам, че отмества темата. Разбрах, че става дума за тенис-мач, затова отбих удара:

– Не са опасни моторите. Хората са опасни.

Така е. А дъщеря ти се оказа опасна за някои хора. Именно за онези хора – и водещият се обърна към публиката – които нямат срам да грабят от нашите – от моите, твоите и общите пари за скандалните си сделки, за онези хора, които вършат своите далавери с мълчаливото съгласие на политиците… Именно за политиците беше опасна Анна, тя пишеше за тяхното мълчаливо съгласие с беззаконието, за тяхното толериране на мафията… Ние спокойно можем да кажем, че именно политическата класа е истинският убиец на тази смела журналистка, една сред малкото, които се осмеляваше да наруши мълчанието в българските медии…

После той се обърна към мен и каза:

– Благодаря ти за гостуването и се надавам убийците на дъщеря ти да бъдат заловени!
– И аз се надявам… От всичко най-много искам възмездие за загубата – отвърнах. Публиката развълнувано зашепна. Водещият ме потупа по рамото:
– Ти си смел човек! Моите уважения.

7.

„Какво се случва ли? Разследването разкри, че дъщеря ви е имала източник от Министерство на отбраната, когото разпитахме“, отговори следователят на наш въпрос как върви работата по залавянето на убийците. След което добави: „Но се оказа, че той не се е виждал с нея през последните месеци“.

Един друг път ни съобщи: „Работим по версия, че дъщеря ви е носела в себе си USB, на което е имало някаква информация, вероятно от източник, с който е работела в последно време. Да знаете нещо за подобно USB?“ – и описаха вида на някаква флашка. Ние нищо не знаехме.

А после засекретиха разследването.

8.

През една от онези нощи, в които не можех да спя, отидох в кухнята и се загледах в снимката на черната пантера, сложена на вратата на хладилника.

Взех лаптопа си, отворих го и систематично започнах да чета всичко, което намерих в интернет за черните пантери, след което преминах към черните пуми.

Търсих снимки. Рових из библиотеки, архиви с илюстрации, изгледах всички видеа в YouTube, в които се твърдеше, че е заснета „черна пума“. В повечето случаи се оказваше, че става дума за големи домашни котки или полудиви котки, снимани от близък план.

Прочетох дълъг разказ за индианец от племето чероки, който се наричал Черната пума. Пуснах си филм за фантастичен герой с това име и го изгледах целия.

Седях часове наред пред компютъра, търсех доказателства за съществуването на подобно животно, но намерих само информация, че първите изследователи на Южна Америка преди половин хилядолетие са забелязали „черни планински лъвове“. Значи някъде там – в Перу, около град Куско, има подобно животно! Представих си как се качвам на самолета и заминавам и дори започнах да обмислям подробностите на своето пътуване.

Денят проникна през щорите на кухнята. Направих си кафе в старата италианска кафеварка, изсипах го в чашата заедно с четири лъжички захар и дълго го бърках, загледан как тъмната течност се извива около лъжичката, меко, но постоянно, в послушни и верни на моите движения обръчи.

И тогава осъзнах, че не е възможно да изчезне нещо, което е съществувало. Как ще изчезне, щом аз го търся и знам за него? Знаех, че черната пума съществува, но се е скрила от хората, защото не иска да я убият.

Затова и изобщо не се изненадах, когато я видях на входа на кухнята, точно срещу мен. Отърка се в рамката на вратата, измърка и пристъпи с меките си лапички – 5 пръста отпред, 4 отзад, прибиращи се нокти, розов нос, големи очи, къси и обли уши… Беше около два метра дълга, зае половината стая. Черното й тяло контрастираше ярко на белоснежните кухненски плочки. Тръсна изящната си, дребна глава, усмихна ми се. Дойде и прилегна до стола.

Усмихнах се и аз, коленичих, сложих главата си върху тялото й и за първи път от хиляди часове – заспах непробудно.

29-31 август 2017

Advertisements