На плажа


(разказ по мотиви на „На браздата“ на Елин Пелин)

Като заваляха мейли, та цяла неделя. Тихо, кротко, ден и нощ…

Ала нямаше вече нито кой да им отговори, нито кой да вдигне телефона в офиса.

И духна ветрец, очисти небето и пекна топлото слънце, и блеснаха плажовете, и морето стана диамантено отново и местните – едни от най-доволните хора в света – наобиколиха Боне, докато той се опитваше да ги научи да пият ракия.

Беше донесъл на остров Бали бутилка домашна, защото, според индонезийските закони, всеки може да внесе до литър алкохол.

Дойде преди седмица и днес настъпи края на дъждовния сезон. Ако въобще си тръгнеше, щеше да бъде най-рано през октомври, а дотогава…

Като главен мениджър маркетинг и продажби на най-големия мобилен оператор в България Ntel Боне беше принуден да предприеме нещо пред настъпващата криза. Затова просто замина. Не беше отпуск, беше бягство от потъващ кораб.

Без да разсъждава много, си купи билет за Индонезия. Уреди нещата само с Димо, който отоваряше за отношенията с държавния регулатор.  Опече си работите и с адвоката, естествено: обади му се да преговаря с компанията и в случай на уволнение да договори четири заплати занапред, според подписаното.

След това адвокатът му, а може би и Димо, щяха да дойдат при него и да пообиколят: Сингапур, Тайланд. Секс, наркотици. С една дума щяха да си поживеят като бели хора, най-после. Какво да седи и да се обяснява с жалките австрийски собственици?

От 5 милиона абоната (за 15 години Ntel се превърна във водещ мобилен оператор в България), поне на 3 милиона месечните сметки бяха сбъркани (и за да сме по-коректни – завишени в полза на компанията).

Срещу Ntel бяха заведени стотици дела, в кол-центровете вече не знаеха какво да отговарят на бесните клиенти. На Боне му се наложи дори в национален ефир да се появи и да обяснява, че сменят системата, затова и се е получило объркването. 

Да пие ракия на екс в чаши за текила не му беше типично, но го правеше заради шоуто. Местните го имитираха и няколко вече не знаеха къде се намират: не носят на алкохол тези хора.

Някой извади сок от неизвестен плод и го добавиха в ракията в по-големи чаши: отврат. Докато пиеше тази гадост развеселеният мозък на Боне отново се върна към Ntel и вече без стрес, си помисли за Димо, този герой, този истински исполин на мисълта. Веднага материализира следната сцена:

Както обикновено, Димо “закусва”, по-скоро пие кафе преди обед, с министъра на вътрешните работи. След това обядват някъде: първи приятели. Пийват нещо мъничко след обед, колкото да не се набълбочат съвсем и Димо прокарва своята стратегия:

  1. Много евтини разговори за всички държавни служители към всички мобилни оператори.
  2. Много евтини разговори за шефове на държавни отдели в България и в чужбина.
  3. Безплатни разговори за всички висши държавни служители с всички мобилни оператори в България.
  4. Безплатни разговори за министри и членове на парламентарната група (и за президента, ако иска) в България и абсолютно навсякъде в чужбина с всички световни мрежи.

“А с подслушванията какво правим?” – пита министърът на вътрешните работи.

“Ами, по-принцип нямаме право, но за някои абонати можем да съдействаме на MВР и ДАНС” – съгласява се Димо.

След това вечерят заедно. Присъства и кметицата.

“Сега трябва да правим тройка” – казва министърът на вътрешните работи.

“Ама аз, такова, съм женен” – хленчи Димо, който има любовница в офиса.

“Няма значение, и аз съм омъжена” – казва кметицата и оправя прическата си.

“Добре, но кой… как”

“Ти ще таковаш кметицата, докато тя ми прави свирки” – разпорежда се министърът, разхлабва си врътовръзката, разкопчава панталона.

Димо слуша и изпълнява, но му става скучно с кметицата и завижда на онзи.

“Дай да се разменим за малко” – предлага Димо на министъра.

“Ами разменете се, бе, Димо, разменете се” – смее се онзи.

Смееше се и Боне – доста дълго и глупаво, на модификацията на популярния виц, която беше измислил. Смартфонът в джоба му вибрираше превъзбудено, той не вдигаше, надигаше чашата, ракията привършваше. Какви чудесни хора! Какви щастливи лица! Каква лекота! Каква индонезийска пролет и какъв полет на душата!

Най-после извади с услие досадния апарат от джоба си. Фокусира екрана. Фокусира броя неприети съобщения, фокусира броя неприети обаждания, фокусира лицето на човека, който го търсеше в момента.

Физиономията му се изпъна и се напрегна. Поколеба се дали да вдигне. Неговите нови приятели бъбреха превъзбудено и го закачаха. Той се поотдалечи от тях и се насочи към плажната ивица и към спокойното море.

И с някакъв необясним устрем, за който по-късно сигурно щеше да съжалява, засили апарата към водата.

Смарфонът промуча и цопна някъде далече в морето.

Боне се хвърли отчаян след него. След това се усети, спря се преди да се е намокрил, прекръсти се и заплака.

Апаратът извибрира още веднъж под водата, екранът му премигна страшно за последно и престана да работи.

 

 

Advertisements

One thought on “На плажа

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s