Ботев – реквием за една мечта


Защо Ботев не е „гениален революционер“ и какво е всъщност*

2 юни е. Но не 1876 година, а 1976 година. С разлика от един век, един гениален български публицист пише до един друг гениален български публицист писмо, запазено само наполовина, в което се казва:

„От сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец…“.

И още: „Никой от тях никога не се е интересувал от тебе, малцина са се опитали да те разберат, дори професорските и академичните изследвания са посветени на легендата, а не на тебе“.

Запомнете последното изречение, защото след няколко абзаца ще се върнем на него.

Преди това да представим публицистите: единият е Георги Марков, а другият – досещате се, е Христо Ботев. И двамата остават в историята със страстна, несъгласна, неконформистка, политически неудобна за времето си публицистика. И двамата са жестоко наказани, заради възгледите си.

Единият – по-съвременният автор – е наказан с неглижиране, с подценяване, с оплюване и обида. Другият – с пошло безсмъртие, което дистанцира собствения му народ от истинските му поетически постижения.

Това се признава от малцина – повечето български „мислители“, „интелектуалци“ и други „духовни бедняци по нашата земя“, както ги нарича Марков, усилено работят за „легендата Ботев“ и пренебрежимо малко се занимават реално с неговото изключително значимо творчество.

В такава степен, че всеки един българин днес знае, че този с брадата е умрял в Балкана за българската свобода, но почти никой не може да каже защо поезията на Ботев, над която са го мъчили във всеки един клас в средното училище, е значима, и най-вече – с какво е значима.

Георги Марков категорично заявява, че митът за свободолюбивата личност на Ботев е вреден, че всяка година на 2 юни поетът бива „обесван“, че неговата човешка същност – и по-важното – неговият същински литературен принос в българската и световната литература „увисват на въжето“ на всеки 2 юни.

А ето и аргументи.

Помислете си само колко млади мъже загиват в месеците около Априлското въстание. Управляващите всяка година определят смъртта им като „героична“, но не се гледа с добро око да се каже, че те загиват „грозно“, „ужасно“ и дори „безсмислено“.

Днес повечето избити битуват в мъглявината на полузнанието и полузабравата: Георги Бенковски (убит на 32 години, и главата му е отрязана на 25 май 1876 година), Георги Икономов (убит от куршум на 26 май 1876 на 30 години), Панайот Волов (ранен и се удавя на 26 май 1876-та на 26 гoдини), Георги Обретенов (ранен и се самоубива на 10 май 1876 година на 27 години), Таньо Стоянов Воевода (убит и обезглавен след ръкопашен бой на 27 май 1876 на 30 години)…

Защо сред всички ярко изпъква и отказва да бъде забравен Ботев?

Именно заради творчеството, което оставя зад себе си.

А защо тогава неговото творчество – и в частност поезията му, не се изучава по начина, по който трябва да бъде изучавано? Защо ученици и преподаватели не могат да разберат кое е важното, защо никой не знае с какво, освен с революционното си дело, е значим Ботев?

Проблемът е в героичния ореол на поета.

Ето парадоксът, който трябва да бъде осмислен 140 години след Априлското въстание.

Генерации наред „легендата за Ботев“ облъчва средното образование, като всички литературни анализи в училище всъщност представляват патриотични уроци за „любовта към родината и омразата към врага“, за „свободата“ и прочее обществени празнословия.

Натрапван като чудовищен пример за „борба за свобода“, Ботев всъщност е символ за това как не можеш да бъдеш свободен: не и в географски и исторически смисъл.

Името му се е превърнало в постоянно натякване, че бидейки българин, ти влачиш своите исторически окови, че не си свободен, защото не можеш да не харесваш делото му, защото не можеш да не одобряваш Априлското въстание, не можеш да не се изправяш на крака по време на сирената на 2 юни, не можеш, не можеш, не можеш… Именно това не е свобода.

Или както казва Марков:

„С твоята поезия на уста бяха смазани истински поети, с твоята свобода на уста беше наложено най-черно потисничество, с твоята независимост на уста България бе тласкана от една зависимост в друга, с твоя героизъм на уста бяха отречени истинските геройства, с твоя безкомпромисен характер на уста България бе овладяна от духовни мижитурки и нищожества…

С една дума, ти си славното знаме, под което вилнее позорът“.

А сега малък тест:

Като масово се държат изпити по литература, като задължително в училище се четат всички стихотворения на Ботев, колко души знаят, че всеки ред в стихотворението „Хаджи Димитър“ съдържа в себе си точно 10 срички, разделени в абсолютно съвършенство в две по пет, което е изключително непознат днес силабичен размер?

Те са нито повече, нито по-малко, и всеки, който поне малко разбира от поезия, остава удивен от това откритие.

Колко души знаят, че това не е никаква случайност, защото същото важи и за други негови стихове, като „Майце си“? Това е уникално силабично стихосложение, което при това завършва с рима.

Поетите, които могат да напишат подобна творба, се броят на пръстите на едната ръка изобщо, а твърде вероятно са много малко и по света.

На български език след Ботев няма втори, който използва този стихотворен размер – първо, защото за него се изисква изключителна музикалност, второ – защото това е много труден начин за писане.

Колко души знаят, че Ботев не само заимства стиховия ритъм от българската народна песен, но комбинира към него абсолютно адекватен за световната поезия на времето начин на римуване, вдъхновен от новата естетика на модерния човек?

Колко души знаят, че той е бил изключително добре запознат с европейската и руската поезия и литература, че е чел изключително много, което очевидно може да се види и в малкото останали написани от него писма?

А знаете ли, че Ботев използва за първи път такива пълни и непълни рими, които определят начина на писане на български език през целия следващ век?

Знаете ли, че това е поетът, който с най-голяма точност усеща как ще звучи универсалният български език след Освобожението (че дори и днес) и който по удивителен начин се абстрахира от диалектите – нещо, което дори на Вазов не му се отдава с лекота?

Това е по отношение на формата.

А по отношение на значението на творчеството му, колко души знаят, че с малкото си поетични творби Ботев успява да роди национална митология – постижения, които приписваме на Омир с „Илиада“ за древния свят и на Шекспир за Великобритания?

И това той прави не чрез преекспонираната си смърт в Балкана, а именно чрез създаването на образите на Хаджи Димитър, на „самодивите“, на „робините, които пеят в полето“, чрез образа на „сиромаха“, на „врага“ , на „майката“ – абсолютни архетипи, върху които стъпва несъществуващата до този момент литература на български език.

Митология или не, по времето на Ботев няма втори поет в Европа, който да прави подобно нещо с подобна убедителност и артистичен замах.

Колко души знаят, че за да напише 20 стихотворения, преди това е написал стотици, но не ги е запазил?

Това няма как да е известно, защото в средното училище преподават, че той е седнал и просто е родил стихотворенията, между другото, докато обмислял как да освободи България.

Умишлено не се казва нито дума за къртовския интелектуален труд, който седи зад това, но в най-големи подробности се описва „геройството на връх Вола“.

А колко души знаят, че абсолютно умишлено се поддържа мита за геройството на Ботев?

Защото, ако вие разберете, че той изобщо не е „гениалният революционер“, а е гениалният поет, ще ви се прииска не да станете на крака по време на сирената на обед на 2 юни, а да седнете – веднага, незабавно – и да започнете да четете и да се ровите в интелектуалния, а не в революционния свят на този човек.

Но никой не иска това от вас и – за срам – училището избягва да ви каже истината, което самият Ботев доказва – въпреки лекомислието, с което завършва живота си, а именно:

образованите хора не могат да бъдат роби.

Образованите хора имат собствено мнение и може и да се усъмнят в патриотичните послания по подразбиране, с които им се пълнят главите.

Защото именно поетът, а не революционерът, го е казал иронично:

„Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!“

*Текстът е публикуван на 2 юни 2016 година в Webcafe.bg.

Снимка: Ива Григорова за Webcafe.bg. Отбелязването на 2 юни на връх Околчица, в Националния парк “Христо Ботев”, на около 20 км югоизточно от Враца, 2015 година

Advertisements

2 thoughts on “Ботев – реквием за една мечта

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s