Шофьороинтелигентска


dsc_1684
London. Mila Muratti. All rights reserved. Copyright ©2016

На наклона спирачките свирят,
очернят джантите с искри от звуци.
Три дена празници – автомобилите
напуснаха града в посока Гърция.

Прихлъзвам се до светофара. Спирам
и във очите влиза ми небе,
когато очаквателно се взирам
нагоре, за да продължа напред.

Отварям жабката, все едно ще проветрявам
ковчег, преди да погребат мъртвец.
И две бедра – идеално прави се подават
и две очи големи. Скакалец.

Той ме сканира с поглед отегчено,
изважда си цигара и я пали
и скача на седалката до мене
и казва: „Вече е зелено. Карай!“

Листа от падащата есен ни замерят.
От двете ни страни политат къщи и гаражи.
А той поглежда към скоростомера
и казва: „Твърде бавно караш!“

Подавам газ и после намалявам рязко
„Вероятно ще му прилошее“, се надявам,
но той невъзмутим седи до мене вдясно
и казва: „Дай на мен да карам!“

„Нахален си! И този дим…!“ – възкликвам,
прозореца отварям бързо – да се проветри.
Но от течението хванат, Скакалецът литва
едва го чувам като казва: „Сбогом… Тръгвам си“

Натискам копчетата за стъклата,
с надежда вятърът да го остави – и затварям.
Но късно: празно е до мен в колата,
а на седалката единствено – угарка от цигара.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s